СПРАВЕДЛИВОТО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ ЗА АРТИСТИТЕ-ИЗПЪЛНИТЕЛИ –ТЕОРЕТИЧНА ОСНОВА И АКТУАЛНИ ПРОБЛЕМИ

Абстракт

Понятието „справедливо възнаграждение“ за артистите-изпълнители при използването на звукозаписи, съдържащи техни произведения, е залегнало още в Римската конвенция от 1961 г. за закрила на артистите-изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващите организации. С него се въвежда т.нар. право на възнаграждение вместо изключително право на изпълнителя да разрешава използването на неговото изпълнение в случаите на т.нар. последващо (вторично) използване на звукозаписа.

В представеното изследване преходът от „изключително право“ към „право на възнаграждение“ е разгледан в контекста на културното производство. Предложена е авторова категоризация на фазите в създаването и реализирането на творческите продукти, като е проследено мястото на правата на артистите-изпълнители в отделните етапи на този процес. В практиката постигането на справедливо възнаграждение е поставено на изпитание заради възможността то да се договори под формата на еднократно плащане. Във връзка с твърдението за по-слаба позиция на изпълнителите спрямо продуцентите в изследването е направен критичен анализ на обхвата на имуществените правомощия на артистите-изпълнители в българския Закон за авторското право и сродните му права. Заключението е, че Законът на практика осуетява ефективното събиране и разпределяне на справедливо възнаграждение за изпълнителите при публично изпълнение на звукозаписите и при използването им в програмите на радио- и телевизионните организации.